Когато мечтите се сбъдват – Мароко

Когато мечтите се сбъдват – Мароко

Предоставяме на Вашето внимание разказа на Невена за 7-дневното й пътуване до Мароко, по време на което тя посети Рабат, Фес, Казабланка и Маракеш. Непропускайте да прочетете в края на статията списъка от съвети за всички, които плануват пътуване до Мароко за пътви път. Приятно четене! 🙂

Невена за себе си:
Не мога да сложа себе си в рамка, трудно ми е … непрекъснато търся нови неща, за мое щастие явно и те търсят мен,  промяната ме вдъхновява. Задължително слагам  няколко щипки чувство за хумор във всичко, което правя, иначе не се получава. Блогът, който разписвам в Lowcost Trips.

Посетени места:
Рабат, Фес, Казабланка, Маракеш

Период на пътуване:
Май 2018

Как си организирахме пътуването?

Не съм от хората, които планират пътуванията си, не вадя големия лист и химикал, твърде скучно ми е. Спонтанна съм, спонтанно купувам билети, взимам експанзивни решения и най-важното нямам очаквания докато пътувам (доколкото е възможно 😉 ). Определено обичам нещата да ми се случват и конкретно за мен,  това между вселенско равновесие работи. И така (докато не планирах)  Мароко само ме намери. Една сутрин, пиейки си кафето ме потърси  приятелка с новината, че e намерила жестока оферта в последната минута, за седмица в Мароко като за скромната сума от 780лв. на човек можехме да спретнем куфарите и другата сряда (с чартър) да летим. Тази сума включваше полет Маракеш-София-Маракеш, 7 нощувки, закуски и вечери, гид и превоз през цялото време. Еми..какво можех да кажа, Мароко ме намери насред един работен ден в офиса. Коя съм аз, че да споря на съдбата…

Защо решихме да посетим точно Мароко и как започна всичко?

Мароко винаги е бил в мечтите ми, като дете слушах приказките за Шехерезада с отворена уста и сърце туптящо в арабските ритми на топлите пустинни нощи, а това място ми звучеше безкрайно далечно…да, но вече съм голяма и съм в самолета, и треперя от страх (имам фобия от летене), но подушвам пясъците на Сахара и те ми действа като чист адреналин. След 4,40ч. кацаме в Маракеш и да не повярва човек в пустинята вали, явно ми върви по вода, защото при всичките ми пътувания винаги ме вали … За този сезон не е обичайно да вали в Мароко (то кога ли е обичайно да вали в пустинята). Стъпваш в Мароко и БАМ- а уж жените били равни на мъжете… няма такова нещо, не се лъжете, тук жените са няколко стъпала надолу.  Докато ни откарваха към хотела нашите гидове изрично ни предупредиха и помолиха да не снимаме униформени под никаква форма, защото ще си повисим в ареста да пишем обяснения и накрая ще сме с конфискувани телефони и апарати…еми, не направихме опит…. Настанихме в хотела (Hotel Les Idrissides) доста приличен хотел за това, което очаквах , с разкошна кухня. Мароканската храна е леко пикантна, а с лютото не се шегуват ако ви кажат, че е люта – люто е.

Дъждът продължаваше да вали все така силно и напоително. Няма думи, с които да опиша това, което се виждаше в очите на мароканците, те все едно бяха благословени от Аллах за водата, която се изливаше от небето. Ходеха спокойно и сякаш искаха да усетят дъжда не с кожата, а с костите си…

Бях безумно изморена от полета или по скоро от страха ми, а трябваше да събирам сили за следващия ден, защото предстоеше Рабат- столицата.

Тръгнахме рано за Рабат, пътят е около 4 часа. Тук нямаше туристи и навалица, а обикновено мароканско население, кожи изгорели от слънцето, очи виждали хиляди изгрева… Един кошер, в чието жужене има нещо много мистично и невидимо за западния ни и цивилизован начин на живот…Тук се намира гробницата на последните двама крале на Мароко, бащата и дядото на сегашния – Хасан II и Мохамед V, Мохамед VI е настоящия им крал, който народа безумно много обича…  Рабат се оказа, може би най-голямата изненада за моите арабски представи. Място, на което има само строга и подредена обстановка, място, на което се усеща онзи неизречен страх от управлението. Този град е много автентичен и точно докато вдишвах сухия въздух, напоен с океански привкус застанах мирно – Кралят. Негова светлост, в цялото си изящество и личния си автомобил мина покрай нас. Цяла улица с военни строени като мравки в мравуняк, всеки си знае мястото и негово величество между тях. Страхопочитанието се четеше в очите им, лъхаше от кожата им, имаше миризма, можеше да го докоснеш. Е, Рабат все пак е на краля и ние трябваше да го напуснем привечер, за мое огромно съжаление. А и имахме още два часа път до Фес.

Във Фес ни настаниха в  Hotel Sofia 4, който определено беше застинал някъде на 2-рата звезда… след вълнуващата „среща“ с Кралят, трябваше рязко да се приземя до неговите поданици.

Поемайки на път към медината на Фес се стараех да не предизвиквам очаквания в себе си, за да няма разочарования. Успях да устоя на това изкушение докато не прекрачих прага под стените на пазара… И повярвайте ми не очаквания, ами и развинтено въображение няма да те спасят. Посрещна ме една камилска глава, ама само глава, така отрязана насред един тезгях. О, вси светии добре, че бяхме в Рамадан, та Шефът отгоре да се смили над мен. (Като казах Рамадан- това не е най-подходящото време за посещение на ислямска държава. През Свещения месец в 98% нищо не се случва през деня, да не говорим за алкохол или цигари. Населението масово лежи блажено под палмите и когато ги питаш или помолиш за нещо вдигат рамене с отговор- Рамадан.) Та да се върнем на пазара … на този пазар имаше каквото се сетиш, а ако не е изложено някъде по тезгясите е нужно единствено да попиташ и веднага ще ти бъде доставено, изработено или  в най-добрия случай-откраднато. И нищо, че според Корана е грях да крадеш, в Мароко явно тази клауза от договорката с Господ не важи особено много или поне за туристите… ние продължаваме да скитаме по пазара, изрично сме предупредени да НЕ кривваме от пътя, защото в тесния лабиринт от улички се губиш лесно… също толкова лесно може да излезеш, НО срещу не скромна сума пари поискана ти от малките, хитри, бандити (не повече от 6-7 годишни хлапета), които скитат из тях. А стените на улиците … разказват приказки, за отдавна отминали животи, за стари луни, за Ал Магриб…според обяснението на поредния Хасан, с кого то се заговорих (по тези географски ширини явно всички се казват така) арабското име на Мароко означава място, на което слънцето залазва или земя на запад…

Между тесните стени на медината спираме насред най-смрадливото нещо, в моя тъй прост човешки живот- фабрика за кожа- всички сме гледали по NatGeo. Голяма част от женското съсловие на групата не издържа на вонята въпреки желанието да похарчи известна сума пари за мъртвата тъкан на камилите…посреща ни Хасан (отново, но друг) и тържествено ни връчва китка мента и ни предупреждава изрично да я държим точно под носа си и да я стриваме, за да не ни се сгади от тази смрад. Изкачихме победоносно всички стълби с надеждата да поемем въздух на последния етаж на сградата, но уви. Според мен миризмата от боите стигаше поне още 20м. над покрива на сградата, но поне имаше гледка… и то каква…в случай, че още никой не ви е просветлил кожата се обработва с изпражнения на гълъби, дори не искам да си представя, а пък какво говорим да зная как…

Подправки, магазини и магазинчета, керамика и ръчно рисувани красоти, всичко това неизбежно преследва туристите дошли с жадни очи да видят и снимат това, което може да видиш и в нета, но когато го усетиш, когато кожата ти стане лепкава от жегата, очите ти изсъхват от слънцето и ноздрите ти са пълни с чужди аромати, а ушите ти не могат да различат звуците на животни и хора в едно,  само тогава потъваш като удавник в историите за вълшебни лампи и джинове…

Казабланка Онази Казабланка на Майкъл Къртис съм сигурна, че е потънала някъде между пясъците на пустинята. Е… на нейно място имаше гето, токова истинско и сгромолясващо, че те обръща с хастара наопаки …километри, километри гето, панелки с винили и надписи „تباع“ (за продажба) приличаше на изоставен град построен далеч от водоизточник и никога не познал съдбата си, а там живееха хора – истински, от плът, от кръв… е, улици нямаше, но за сметка на тях имаше още хора, още по-истински. Не знам от къде ни прекараха нашите гидове, но това място дори не исках да го снимам. Нямах сила да запечатам нещастието и мизерията. Загърбих това Мароко, което видях и нямаше да напиша е ред за него, но някак не е справедливо да го оставя само за себе си…

Това обаче, което те забожда в Казабланка е вярата. Няма как да не те забоде, че тя стърчи на 210м. от земята. Това е най-голяма джамия в Мароко и втората най-голяма джамия в света (тази в Мека държи №1 в класацията, за вечни времена). Вярата! Вярата е толкова силна и всепоглъщаща, толкова истинска и безкористна, че само вярата може да изтупа такава колосална сума пари за камъни. Както вече споменах попаднахме в арабския свят по време на Свещения месец, а в него тяхната вяра е над всичко, което съществува, над тленното, над единството, тя е всичко … и само ако можех да пресъздам вълнението, на иначе простичко изглеждащите мароканци, когато крачеха смело към Хасан II за молитва, те някак си подскачаха ведро, имайки усещането, че точно след тази молитва ще бъдат най-благословени за свето съществуване…

Нямах сили вече за вяра, в онзи смисъл на думата и исках само Океанът да отмие видяното в гетото, нямах търпение да стигна там, да гледам водата и както се оказа един кон. Не се шегувам, на брега имаше кон и то не какъв да е кон, ами инатлив кон, с характер. Беше запънал предните си копитца в пясъка леко приклекнал на задните и отказваше да тръгне под каквато и да е било команда.

О, колко още има да се види на това място, но силите ни стигнаха само до хотела. А там имаше бар, истински, такъв с алкохол (скрит под тезгяха, там Аллах не вижда) по време на Рамада! Липсата на алкохол по тези места нямаше да ми направи особено голямо впечатление, тъй като не пия, но след 4 дневно издирване и мрънкане от момчета, присъствието на бар в хотела на секундата обрисува в мен желанието да дръпна едно голямо мартини.

Пътят от Казабланка до Маракеш е малко над 3 часа, но Маракеш…там имаше всичко, ама буквално. Имаше магия, имаше приказки, имаше история, имаше безобразно стари къщи и стени, на който ако допреш ухото си чуваш…чуваш историите на Сахара, на Ибн на еди кой си, на жените под фереджетата, на смелите, на творците, на войните, на времето … имаше и магазини, търговци, туристи, местни, дръгливи котки, маймуни, кобри, коне, не шарено, не цветно, ами всички цветове, които може да си представи човек, че съществуват имаха по още поне 73 нюанса там. Историите, които бях чула и чела за това място не можеха да опишат и прашинка от това, което видях.

И понеже сме хора от плът и кръв първо седнахме да хапнем в едно нещо  – нещо е, не е ресторант, така пише, но твърдо не е. Може да го намерите на площада Джама Ел-фна от дясно Taj’in Darna, цените са прилични, а храната е вкусна. Веднага нападнахме тажините (това са глинени съдове под формата на сач и капак като конус, егати обяснението дадох), не знам дали конусовидната им форма придава някакъв специален оттенък на вкуса на храната, но определено откритието – рас ел хану (микс от 35 подправки, задължително си вземе за вкъщи) е най-неясната и най-убийствено вкусната подправка по тези земи за мен. Хапваме от тези прекрасни тажини и спешно поръчваме чай от мента и вместо чай…тадам- лампата на джина. Чудя се аз да търкам ли, да чакам ли…а отвътре се носи божествения аромат на мента, вдигам предпазливо капачето и какво да видят присвитите ми очи- много мента и малко вода. О, тук определено трябва да му казват мента с чай, а не чай с мента.

В заведението обаче не сме единствените припаднали от глад, явно. На съседната маса без абсолютно никакви задръжки се беше настанила най-дръгливата мароканска котка, която може да си представите. Проскубана, мръсна, спластена… някога мнооого отдавна е била нещо като сива или бяла, но точно на този етап от живота й е твърде невъзможно да се определи. Та мацата си хапваше от останките на една чиния, ако можеше и бира щеше да си поръча, но…Рамадан е 🙂

От покрива се откриваше прекрасна гледка към моята мечта, от там се виждаше Джама Ел-Фна. Тръгнахме с желанието да разгледаме, но уви…Рамадан е. Площад- празен, под палмите на длъж и на шир налягал народ. На магазинчетата сложена по една метла на входа, която трябваше да се чете като надпис- Рамадан е. С една дума докато слънцето е на небето, сори брат…

Джама Ел-Фна  Е…слънцето скри парещите си лъчи и въздуха вече можеше да се диша. А Джема Ел-Фна стоеше там, точно там където беше стоял стотици години и чакаше, чакаше гладните мароканци дошли да хапнат и да благословят поредния свещен ден даден им от Аллах. Чакаше туристите нямащи търпение да видят това приказно място, чакаше и мен и моята мечта да усетя местата, за които Шехерезада разказваше на Султана, да видя героите от приказките, да си поговоря с тях, да пътувам във времето…след залез слънце и ние се запътихме към медината. Вземете си такси до там, но задължително се пазарете. Ел-Фна беше друг, пак беше ярък и светеше, но този път не от отражението на слънцето по камъните, а от стотиците лампи и шатри, приличаше на мини футболен стадион в мравуняк, безброй мравчици тъпчеха земята и стъпваха уж нанякъде, но всъщност в точно определена посока…към храната. От всяка шатра се носеше дим и пушек, имаше по едни-два-седем скараджии, въртяха се шишове, агнета, телета. Исках да не мигам, за да не изпусна нещо, исках да имам очи и на гърба и на врата, и двете си длани, само и само да запечатам този момент. И докато блеех на ляво и дясно,  като овца загубила стадото си, ме наобиколиха част от викачите- „Елате да вечеряте при нас“, „Седнете тук“, „Опитайте от нашите деликатеси“- бих седнала навсякъде, на всяка маса, на всеки стол, бих останала на площада поне година, без да тръгвам, исках усещането ми в този момента да се пропие в кожата ми, в костите ми, в душата ми, исках така да се закове в съзнанието ми, че в момента, в които отворех своята кутийка със спомени този площад да излиза от там като джин…

Попаднахме на една тясна уличка, на която явно движението беше еднопосочно – ние вървяхме напред, всички останали се връщаха (или обратното), минаваха скутери с бясна скорост и в един момент се усетихме и ние да тръгнем в тази посока, явно има нещо, което трябва да се види…и имаше, целя този народ тичаше бясно към вечерната молитва. За мое щастие вратата на джамията не беше затворена и можех да подам жирафския си врат и да надникна отвъд. Продължаваха да прииждат хора- жени, мъже, деца, всеки мяташе обувки и тръгваше по определение му път /жените и мъжете се молят на различни места/, колко енергия се беше събрала на това място толкова много хора, които се молеха, без значение на кого, вярата е тази, която ако можеше да се оцвети щеше точно в този момент да прилича на хиляди малки жълти и златни лъчи, които се обединяват в една. Трябваше да се прибираме, краката ни нямаха сила, но главата ми имаше краченцата ни водеха към хотел, искаха да се опънат, а тълпата отново вървеше срещу нас. Знаех, че там където отиват ще е мноооого интересно, но този път нямах сила…затворих очите си, обострих сетивата си и слушах, усещах, попивах, събирах…

Това, което определено не ме грабна в Маракеш бяха прословутите градини Мажорел. Някак не открих нищо мароканско, арабско или местно и автентично там. Но все пак като сме тук защо да не ги видим…

И не изпускайте камилския керван, не е най-пустинното усещане, защото се прави в една палмова горичка (ако може да се нарече горичка), но пък камилите са безумно мили и дружелюбни животни.

Препоръки за пътуващите към Мароко:

• За посещение в Кралство Мароко не са необходими допълнителни ваксини;
• Задължително си запишете адреса и телефона на посолството на Република България в Рабат;
• Носенето на мокри кърпички и дезинфектант е силно препоръчително, както и ползването им ;);
• Не се препоръчва на чужденци да се возят в градски транспорт, тъй като джебчиите са доста ловки и рискувате да остане без вашата ценна собственост, такситата са си супер пък и разходката не е за подценяване;
• За дамите е силно препоръчително по–консервативно облекло, без дълбоки деколтета, къси поли и панталони. Носете си шал, тъй като на определени места трябва да покриете раменете си. Не експериментирайте, никак не са разкрепостени може даже на определени места да ни ви допуснат да влезнете или да ви изгонят;
• Няколко дни преди да заминете започнете прием на пробиотик, като го приемайте до края на престоя си;
• В разговори с местните избягвайте чувствителни теми за политика и религия. Не са много дружелюбно настроени;
• На територията на кралство Мароко за български граждани има безвизов престой до 90 дни. Не давайте пари на никой за никакви визи;
• След извършения на 28 април 2011 г. бомбен атентат в кафене на централен площад в гр. Маракеш, се препоръчва да бъде проявявана повишена степен на предпазливост и бдителност на обществени места и при масови събирания в градове и туристически обекти. Във връзка с това е налице чувствително засилване на полицейския контрол в страната. Доста е сигурно за туристите, но все пак имайте едно на ум;
• Местната валута в Мароко е дирхам, който по правило не може да се изнася извън страната;
• В Мароко освен арабски се говори предимно френски език, като втори. Местното население разбира или слабо, или никакъв английски език;
• Празници: според мен не е най-добрия период да се пътува по време на Рамадан (Свещения месец) определя се от лунния календар, съответно датите се изместват всяка година. Тогава голяма част от населението се е покрило, а за работа не ги търси…

Край

.

Невена е блогър, в Lowcost Trips тя разказва за всичките си пътувания. Можете да я следите също така и в Instagram. 

Надяваме се, че с тази история на Невена ще Ви вдъхновим и помогнем да си организирате също едно вълнуващо пътешествие до Мароко.

Прочетете и други интересни истории на пътешественици в секцията Истории.